БОЙКА ВЕЛКОВА Актриса

 

Родена е  на 16 юни 1958 г. в София. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова. Учила е и в престижния Театрален институт „Ли Страсбърг“ в Ню Йорк. В творческата й биография са записани  редица  авторитетни награди и номинации. Съпруга е на музиканта Теодосий Спасов. Имат син Теодор, който следва международни отношения и кино  в Шотландия.

Бойка Велкова

 

– Защо избрахте  актьорската професия ? На младини сте имали и други увлечения?

– Майка ми е „виновна“ за това. Тя е почитател на изкуствата. Първо искаше да стана балерина, но след като се разболях, спрях да танцувам и прекъснах балетното училище. Изпълних желанието и волята на майка ми. Но сега съм й много благодарна, защото светът ми е пълен с изкуство – танц, театър, кино и с музиката, която звучи вкъщи от Теодосий. Това е един приказен свят, на който се радвам от сърце.

В началото тръгнах плахо, неуверено, не знаех докъде ще стигна. Мисля, че извървях един хубав път, пълен с 90 роли, така че съм благодарна на съдбата, на майка ми, на семейството си, на това, че винаги са вярвали в мен, подкрепяли са ме и продължават да ме окуражават.

– Какво са за вас  учителите в живота ?

 – Нещо много важно. За мен е голяма радост, че влязох в класа на проф. Елка Михайлова, после се прехвърлих в съседния клас на проф. Димитрина Гюрова. И това беше моята награда. Тя е един изключителен педагог, който учи студентите си на много важни професионални и житейски истини. Оттам насетне всеки ми е учител – по-възрастен или по-млад колега, режисьор, да не говорим за сина ми и съпруга ми. Винаги съм била благодарна и ще бъда, че съм в училището на живота. Защото аз знам, че нищо не знам!…

Когато човек е по-буден и осъзнат, разбира колко още много има да научи.

 – Какво мислите за партньорството на сцената и на екрана ?

 – Без партньори не може да ти се случи ролята. Отново мога да се похваля какъв късмет имам, че съм си партнирала и продължавам да си партнирам с големи актьори – в Русенския драматичен театър, в Театър „София“, в Театър Българска армия и сега в Народния театър. Всички оставиха отпечатък върху работата ми, защото са много добри актьори и търпеливи: Коста Цонев, Белла Цонева, Доротея Тончева, Васил Михайлов, Ивайло Христов, Михаил Билалов, Стоян Алексиев, Мария Каварджикова, Юлиян Въргов, Вальо Ганев… Много са и не искам да изпусна някого.

– Ако имате възможност, с кои звездни колеги от световен мащаб

бихте си партнирала ?

– Всеки човек е една вселена и е интересен по своему, с всеки бих работила. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ти си мислиш, че той е по-специален, недосегаем, всъщност се оказва, че той е нормален, истински човек – усмихнат, толерантен и добър.

– В тази връзка снимката ви с Ал Пачино има ли някаква интересна история или е запечатан миг за спомен ?

– Миг за спомен от 2012 година. Синът ми получи подарък от Теодосий и аз го придружих до Ню Йорк. Видяхме, че играе Ал Пачино и си купихме билети, трудно, но успяхме. Гледахме пиеса на Дейвид Мамет. След спектакъла решихме да останем да го видим. Но се оказахме първи и не само го видяхме, но и разговаряхме и се снимахме. Разбрахме, че е голям човек не само на сцената!

– Вашият моноспектакъл „Пътят към Афродита“ е и  режисьорският ви дебют, нали ?

– Това е не само моят режисьорски дебют, но и дипломната ми работа. Завърших като наблюдател режисура в НАТФИЗ при проф. Красимир Спасов и в Благоевградския университет при проф. Чавдар Кръстев. Така че надявам се един ден да премина изцяло от другата страна и смятам да го направя по най-добрия начин.

– Какво ви даде опитът от моноспектакъла, който показахте и в  Канада, Лондон, Брюксел, Виена…?

– В „Пътят към Афродита“ няма нищо мое изцяло авторско. Това е моя драматизация  на творбата на Исабел Алиенде и части от едно мое дневниче, в което през годините записвах мои преживявания. Реших да споделя това с публиката. Моят моноспектакъл ми даде повече сила, това е много позитивен текст, урок за това, че трябва да обичаме близките си, да изживяваме и оценяваме всеки момент в живота. Същевременно за първи път се изправих съвсем сама срещу публиката, а това си е едно изпитание. Почувствах се като гладиатор. Това също е едно училище, училището на професията, на живота. Имам поне още три проекта, но докато не подпиша договор, не ми се иска да говоря за тях.

– Един актьор трябва да има и гражданска позиция. Какво ви накара да подпишете преди време писмото срещу председателя на САБ Христо Мутафчиев ?

– Почувствах се изоставена. Не усещам закрилата на институцията Съюз на артистите в България. Но най-вече се подписах, заради младите в гилдията. Те трябва да се почувстват защитени и сигурни.

– За 33 години в театъра и 90 изиграни роли имате  ли любима роля?

 – Като се обърна назад разбирам, че всички роли са ми любими. Всяка роля е бял лист, върху който трябва да пишеш. Дори и малките роли са важни, те са и по-трудни, защото в тях влагаш цялата си енергия, за да те забележат. Разбира се, през годините мечтаеш за една или друга роля, но сега след 33 години в театъра осъзнавам, че всяка една роля е била необходима и любима за мен.

Надявам се още толкова роли да изиграя, защото обичам работата си.

– Съпруга сте на кавалджията на вселената, един музикален гений Теодосий Спасов, как се допълвате с него и какво е за вас семейството?

– Вече семейството ми е по-важно. Театърът е на второ място за мен. Благодарна съм на съдбата, че имам такова семейство, такъв съпруг, такъв син, с които се гордея. Дано и те се гордеят с мен.

 

                                                                                                     Лилия Динова